Ако текстът по-долу ви се вижда разхвърлян и объркан, толкова по-добре за вас.
Все по-често виждам хора на моята възраст и такива по-малки от мен, които някак си не се вписват в общата картина. Общата картина в случая е моята частна гледна точка – и не я възприемайте, защото ще се намразите.
Парадоксът е, че са мнозинство, маса. Виждаш ги и се сблъскваш с тях още като излезеш от дома си, като се качиш в градския транспорт, докато пиеш кафе навън. Те са специални, обичам да си ги представям по този начин. Специални са разговорите им, мислите, поведението, мечтите. Специални, и все пак някак общи. Нямам нищо против това, самоизродилата се маса е факт и доминира, така че мощта и трябва да се признае и уважава. А, аз ги обичам тези хора и държа на тях, чувствам се добре сред тях, макар и понякога да ме дразнят и да искам да ги изтребя до крак. Но никога няма да си позволя да им кажа какво мисля за тях в очите. Това би довело до социално самоубийство, не искам да се стига до там, поне все още не. Ще бъда лицемер до край!
Специалното поколение или връсниците ми, заедно с мен ще бъдем един ден двигател на нашето общество. Двигател функциониращ на пълна мощност, с помощта на радиоактивни горива като – поп-фолк музката, безразборния секс, модните парцалки, парите на мама и тати и апатията към истината. Липсващото звено в адската машина бутаща ни напред – истината.
Тя не съществува, а е видоизменена до безброй варианти на реалността, повечето от които абсурдни и всеки от нас си избира собствен вариант (най-често – възможно най-отвратителния), за да го превърне в свое верую. Свое за самия индивид, но споделено от всички. Дали изборът ни прави щастливи е спорно, по скоро възможността да избереш е решаваща.
Кофти ми е, обаче, че всеки днес се задоволява единствено с това, че е избрал нещо, какво то и да е. Както казват някои: „Да има там”. Дали е правилно или неправилно, дали ти харесва или не – какво ти пука. Да има там.
Някои се захласват по лъскавия лайфстайл – коли, пари, жени, светски събития (по-банално не можах да го измисля). Добър избор, успех! Прогрес там – колкото си искаш.
Други, просто ще се пуснат през глава по септичния поток в стремеж да бъдат уникални и най-много да успеят да участват в някое риалити предаване. После ще се приберат на село и всяко чудо за три дни. Успех и на вас!
Трети (любимата ми група), ще обърнат внимание на образованието си и логично ще се махнат от България. После ще се върнат, за да заминат пак или евентуално, за да станат финансови министри.
Четвърти ще се захласват по каквото дойде пред тях, забравяйки за всяко друго начинание и ще преживят по този начин.
Пети ще станат миячи на чинии в Италия или дюнерджии в България. Не се сещам кое е по-престижно от двете, но трябва да има и такива, за да се поддържа баланс.
Общо взето, успех на всички!
Накрая, обаче, въпросите ще си останат: Какво ще правим? Как ще градим държава, семейство, живот?
Отговорът е прост. Лесно – като щтракаме с пръсти в дискотеките и се друсаме неуморно с наркотика наречен българска реалност.
Най-лошото е, че има и още въпроси.
